Реакцията на демократичния свят разочарова. Американският президент направи всичко възможно да не се изкаже против Мубарак – главно за да не разтревожи Израел, за който египетският лидер беше ценна опора. Докато изнасяше нищо незначещи речи, американската власт опита да остави впечатление, че упражнява натиск за реформи в Египет. Падането на Мубарак обаче е дело не на американската дипломация, а на младитe, които не приеха никакви обещания за частични промени и протестираха до оставката на диктатора. Европейският Съюз от своя страна действа уклончиво и с пълно нежелание да заеме позиция, както винаги на принципа “да налагаме европейските ценности на другите е неевропейско”.

Арабите показват воля за промяна. Тази промяна може да се превърне в трагедия, ако Европа и Америка продължават да мислят в рамките на любимите си клишета, парализирани отвсе по-съмнителната теория, че в мюсюлманските държави изборът е между диктатура и ислямизъм. Западните страни, включително и България, ще понесат известна тежест от разпадането на арабските диктатури. Италия ще трябва за момент да се разсее от сексуалните подвизи на Берлускони и да се справи с евентуален поток от бежанци. Хаосът ще вдигне цените на петрола, несигурността ще извади на повърхността потискани досега ислямистки групи. Западът трябва да играе умно за да не им даде поле за растеж.

Кадафи трябва да падне. И ще падне – въпросът е колко невинни хора ще умрат преди това. Време е демократичният свят да нарече нещата с истинските им имена и да заеме позиция. Мубарак и Бен Али бяха “обикновени диктатори”. Кадафи е психопат-терорист (и комунист), който напълно е загубил връзка с действителността и бомбандира собствената си столица. Надеждата за демокрация в арабския свят е нещо, което никой не можеше да предвиди. Ако нещата се развият добре е възможно подобни процеси да видим и в Иран, Китай и дори Русия.

за в-к Пари, 23.02.2011