Майката-страдалка е обект на всевъзможни литературни тъжби. Недялко Йорданов ми опротивя завинаги когато се помоли “Бог да пази България в тази безумна лотария за да изтегли билета в който се крие късмета”. Така и не се намери кой да каже на Иван Кулеков, че деветдесетте приключиха- все още слушаме траурните му монолози за съдбата на родината.

Ние сме вечната жертва- на византийците, на турците, на европейците, на прехода, на поредната антибългарска кампания и прекалено често- на УЕФА. Мрънкащите български интелектуалци се надпреварват да свидетелстват, че съдбата ни е резултат на всичко друго, но не и на собствените ни действия. Това, за съжаление е самосбъдващо се предсказание: толкова свикнали да се чувстваме ощетени, че рядко се сещаме да погледнем какво аджеба можем да направим с тези 16 милиона ръце.

Не е ясно на какво отгоре Г.Първанов има право да гледа надменно на европейските доклади, но за другото е прав- важно е да се вслушаме в завета на предците. Още Левски е казал: “От нас зависи да сме равни с другите европейски народи”. Впрочем също така и че “Българи, турци, евреи и пр. ще бъдат равноправни във всяко отношение”. Това по повод Сидеровите напъни.

Семейната метафора няма смисъл, но и да имаше, щеше да е наопаки. Страната ни е много повече функция на нас, отколкото ние на нея. Държавната администрация, здравеопазването, образованието са населени и управлявани, практикувани и ползвани от съвсем истински хора. Така че надеждата ми е, че в някоя от близките години вместо мухлясало-комсомолски патриотари, по националния празник ще слушаме лидери, които са успели да ни убедят, че най-голямата част от съдбата ни- като индивиди и като общност- зависи от самите нас.

-за в-к Пари, 08.03.11