Днес пък Медиапул информира, че министър Димитров, всепризнат експерт в сферата на интимността, се е изказал скептично за половата мощ на македонските лъвове. Имайки предвид, желанието на г-н Димитров да убеди македонците, че са българи, оставаме в недоумение. Как може македонските жени, мъже, деца, кучета и боб да са си баш български, а лъвовете им- не.

Народът не се обижда, че е според г-н Димитров е шибан, но пък лекар бил уволнен защото допуснал, че в Министерството на Здравеопазването работят и олигофрени. Олигофренията е медицинско явление и съм склонен да повярвам, че за да бъде на такъв престижен пост, д-р Атанасов вероятно е достатъчно образован за да знае за какво говори.

Та народът е в тих екстаз, че думи, за които баба ми казваше много са неприлични, ако ги кажеш хората ще питат: това момче няма ли родители да го възпитат стават официални и междувременно проспива някои важни моменти като тоя с, примерно, също така официалното затриване на здравеопазването в България.

В статията на Кругман ме подразни не защитата на прогресивния данък, а мисълта, че евентуално удължаване на облекченията би “подарило на най-богатите американци по 3 милиона долара в следващите десет години”. Кругман един вид пита: трябва ли държавата да дава точно на най-богатите. Със сигурност  не: доколкото държавата трябва да се грижи за някого, това са слабите, болните, дискриминираните. Само че постановката му е абсурдна: подарък е когато ти дадат нещо, което преди не си имал. Да не ти вземат нещо което имаш, е съвсем друга работа.

В ляво се смята, че човек не би трябвало да притежава продукта на труда си, всичко произведено принадлежи а приори на държавата и тя решава кому колко да даде. С две думи ако утре  затворя сто буркана лютеница и Обама вземе 42 от тях, не аз съм му ги дал на него, а той ми е дал останалите 58. Нищо че бурканите съм ги затворил аз. Разликата не е само лингвистична. Обама на който давам 42 буркана е много по-вероятно да ми обясни какво прави с тях (и съответно да е по-отговорен), отколкото Обама който ми дава 58. Нещо повече, даващият Обама, с времето ще създаде Комитет за изследване на лютеницата, чийто личен състав ще расте експоненциално. След това ще създаде звено за контрол на дейността на въпросния комитет, както и арбитражен съд за случаите на конфликт между двете институции. На всяка стъпка, за мен ще остава все по-малко лютеница, а Обама ще очаква да съм му все по-благодарен, че имам някакъв достъп до продукта на собствения си труд. Накрая ще се окаже, че в последните десет години държавата е раздавала повече лютеница отколкото е събирала и е на практика във фалит. Тази история никога не свършва добре.

Съгласен съм с Илия, че и най-брилянтният индивид* не може да създаде нищо значимо сам и че всеки успех – материален или друг – се дължи и на други хора. Именно затова съществува пазарът – за да може малко или много всеки по веригата да получи своето. За да произведе iPhone, Стийв Джобс е наел на работа хиляди инженери и програмисти, компанията му е купила всякакви материали, сгради и т.н..  Нищо от това не е останало незаплатено – инженерите в Епъл получават заплати, Калифорнийското Енерго не е фалирало.

Според Илия най-облагодетелстваните от средата в която живеят трябва да допринесат най-много. Трудно ми е да приема облагодетелстван като синоним на успял. При все, че вероятно не е светец, смея да предположа, че успехът на Стийв Джобс се дължи най-вече на негови лични качества и труд. В Америка има 300 милиона души, но само Стийв Джобс притежава секси и все по-зловеща бизнес империя.

Разбира се, нещата изобщо не са толкова прости. Нито пазарът е толкова ефективен, нито всички получават необходимия равен старт. Затова и минимална намеса на държавата (а в значително по-добрия вариант: обществото) е необходима. Но за мнозинството, което има сравнително нормални условия на живот, най-доброто което държавата може да направи е да не им пречи. И когато взема 42 буркана лютеница от някого, да не се държи все едно дава 58.

—

*С изключение, разбира се, на бат Бойко.

Българският отбор по информатика се представи страхотно на Международната Олимпиада във Ватерло, Канада. С два златни, един сребърен и един бронзов медал отборът е пети в света. Румен Христов от Шумен е индивидуално втори. Традиционно, медиите отразиха събитието, макар и по начин, който ме кара да проклинам деня в който се научих да чета. Най-малкото защото двукратно научих, че информатиката изисква логаритмично мислене.

News.bg слага събитието на първа страница под  заглавие: Не виждаме смисъл да оставаме в България. Статията мимоходом споменава самото състезание, не казва нищо за историята на олимпиадите по информатика и за предишните успехи на българските отбори, но пък стига до изгарящата болка на всеки истински патриот – момчетата искали да учат в чужбина.  Във видеорепортажа се чува почти разтреперания глас на репортерa, която пита всеки от олимпийците “Наистина ли искате да учите в чужбина? Защо?”. Коментарите под статията са още по-покъртителни: варират от “Добре са разбрали децата, че тая държава няма какво да им даде” до “Гадни изменици, да се махат и да ходят да мият чинии в Америка”. Никой не се сеща да каже, че чужбина в случая няма никакво значение- имат значение медалите. И доколкото изобщо е наша работа- важно е какво образование ще получат, без значение от географията. Никой не се сеща да каже, че става дума за шестнайсет годишни хора, които в следващите две десетилетия могат да се преместят от у нас в чужбина и обратно седемнайсет пъти. Вестник Стандарт ни посреща с Пети сме в света по информатика* и сходно съдържание на статията, която оставя читателя с тягостното чувство, че Майка България ще бъде отново напусната от най-свидните си чада.

Няколко елемента от тази история ме смразяват. Първо, на самият успех се обръща съвсем малко внимание.  Второ, когато Бербатов отиде в Манчестър Юнайтед, всички се радваха, че ще ни представя по света. Когато Румен отиде в MIT, в-к Стандарт мрачно ще заключи, че американците пак ни крадат умните деца**. Трето,  заминаването в чужбина все още се смята за срамен, необратим  и особено важен акт. Четвърто, чужбина се представя като хомогенна смес от хора различни и чужди на нас, но еднакви помежду си.

По темата: България има солидни традиции в олимпиадите по информатика, през годините са спечелени доста медали. Първата международна олимпиада  е организирана в Правец през 1989. В нея участват 39 души от 13 страни. В последната олимпиада участваха 292 ученици от 84 страни. Състезанието се провежда в два дни, като всеки ден  участниците решават по три четири задачи. Задачите са трудни и изискват съставянето на  алгоритъм и реализирането му чрез компютърен код. За да се класират за олимпиадата, българските участници са минали през няколко кръга на национални състезания и проверки и са се поготвяли- както сами казват- с години. На самото състезание конкуренцията е много силна,  успехът им се дължи на много труд- техен, на учителите им и на ръководителите на отбора. Така че – голямо браво!

———-

*Но не и по граматика, иначе как ще обясним следното изречение: Румен още на 10 години, решавал логаритми, но му се сторило интересно и продължил

**Използва ги да им изобретят компютъра и после ги кара да мият чинии.

]]> http://www.nicodile.eu/2010/08/23/ioi/feed/ 12 http://www.nicodile.eu/2010/08/17/isiktir/ http://www.nicodile.eu/2010/08/17/isiktir/#comments Mon, 16 Aug 2010 22:01:49 +0000 nicodile http://www.nicodile.eu/?p=2177

При все че се съгласявам с наблюденията на Петя и обичам Америка, ако не като майка, то поне като  леля по бащина линия, понякога се опасявам, че тази страна  е напът напълно да изперка.  Най-лошото е, че едва ли някой ще забележи. Три незначителни истории от бита:

История Първа:

Решавам, че е крайно време да стана fe6an и да си взема iPhone4.  В най-близкия магазин на AT&T портиерът безмълвно ме кара да се запиша в някакъв списък и след само двайсетина минути разговарям с любезен осемнайсет годишен експерт по продажби. Той ме изслушва и ми съобщава, че айфони нямат. Но! Вероятно ще получат десет бройки в сряда. Ако искам мога да се запиша в списъка. В списъка! Имам  ясен спомен от лукановата зима и нямам никакво желание опитът ми да си купя една сравнително ненужна играчка да заприлича на чакане за Москвич от Другарско време. Вместо в Списъка, попадам в магазина на Apple. От витрината закачливо ме гледат  двайсетина айфона. Вътре обаче историята е друга:  дама в синя униформа през сълзи, но категорично казва: “Аааа, нямаме телефони, ще докарат утре в девет.”. Аз разбира се в девет няма как да ходя на пазар и затова се появявам на следващата вечер, вече убеден в предстоящия си fe6an статут.

Наивно! Експертката по продажби ми съобщава, че телефоните са свършили още в 10 сутринта. Утре ще докарат пак Но да се наредя на опашката към осем, защото иначе можело и да не се класирам.  От краткия разговор става ясно, че да, магазинът има доста голям склад, в който не е проблем да се приберат необходимите десетина хиляди телефона, но вместо да направи това, Стийв Джобс е решил да докарва по десет всеки ден, защото (шепне момичето) “Хората се чувстват по-добре когато са чакали на опашка и са се преборили за правото да имат iPhone”. iSiktir,  уважаеми американци. Който се хваща на тая стратегия, мисля, заслужава да чака на опашки за хляб и кисело мляко, да му пускат портокали само за Коледа и роднините му от провинцията да му пращат парчета домашно прасе, защото в магазина месо няма.

История Втора:

Запълвам времето до полета и стомаха си с някаква салата. По-точно: марули, обилно напоени с диетична, забележете, диетична майонеза, които трябва да превърна в енергия чрез чудото на пластмасовата вилица. Тъй като въпросното кулинарно изделие струва колкото малък цветен телевизор, решавам да помоля за  метална вилица. Всеки луд с номера си – мога да спя на пода, да ям с ръце,  да се къпя със студена вода и да разговарям с марксисти, но ненавиждам пластмасовите прибори. Все едно, госпожа експертката по сервиране ме пита шокирана: “Ар ю крейзи, сър?” (“Ма вий луд ли сте, другарю?”). Не съм, викам, луд, даже имам документ да го докажа, защо питате. “Не виждате ли, кай, че сте на летище, опасно е да имаме метални прибори тука”. Аз викам “На, миналата седмица на едно друго летище ми дадоха метални прибори”. Тя: “Сигурно не си спомняте добре, вероятно е била гара”. Гара. Думата ми е, че за наше удобство и сигурност няма вилици по летищата, но пък за сметка на това господата експерти по световен теоризъм спокойно се качват на презокеански полети с експлозиви в гащите.

История Трета:

Kато си говорим за сигурност, един хубав следобед стоим с група приятели в парка и- представете си- пием бира. По едно време към нас се приближават три експертки по блюстирането на реда и с усмивка ни питат: “Вие какво пиете”. Потискам порива да кажа “От непознати почерпки не приемам” . Законът, колкото и да е тъп е закон и американците ги бива в прилагането му: блюсителките глобяват трима от нас за общо еквивалента на трийсетина бири. Понеже ми  докривява, питам “Защо все пак не е разрешено пиенето в парка”. Полицайката отговаря: “Всичко е за ваша сигурност”. Ако ми беше казала “Защото Бог не одобрява, защото бирените бутилки замърсяват, защото искаме да стимулираме бизнеса на баровете, защото общината си закърпва бюджета от балами като вас”, щях да приема.Но как точно сигурността противоречи с бирата ми убягва. А и как точно да се чувствам сигурен в държава, в която е напълно приемливо да  си качиш краката на масата и да говориш на висок глас в в ресторант, но пък ако видиш възрастна дама да пада на тротоара и опиташ да й помогнеш да стане, може да те осъдят за сексуален тормоз. Та в тоя ред на мисли, в Америка може да е забранено да се пие бира на открито и да се пуши където и да е, но пък бира и цигари се продават в аптеката. Аптеката.

]]> http://www.nicodile.eu/2010/08/17/isiktir/feed/ 24 http://www.nicodile.eu/2010/07/28/%d0%bc%d0%b0%d0%b9%d0%ba%d1%8a%d0%bb-%d0%bc%d1%83%d1%80-%d0%bb%d0%b0%d0%b2-%d1%81%d1%82%d0%be%d1%80%d0%b8/ http://www.nicodile.eu/2010/07/28/%d0%bc%d0%b0%d0%b9%d0%ba%d1%8a%d0%bb-%d0%bc%d1%83%d1%80-%d0%bb%d0%b0%d0%b2-%d1%81%d1%82%d0%be%d1%80%d0%b8/#comments Wed, 28 Jul 2010 01:44:36 +0000 nicodile http://www.nicodile.eu/?p=2122 Стара поговорка казва: не гледай интервюта с Майкъл Мур след вечеря. Ама кой може да устои на изкушението… Та по въпроса защо не съм социалист, предлагам следния Майкълмуров цитат:

“Отнема ни 85 дни да запълним една десетсантиметрова дупка в океана? Ние сме американци! Наистина ли сме забравили как да правим нещата правилно. Нищо вече не е същото. Даже вече не можем да намерим приятелите си по телефона. Това е защото позволихме на корпорациите да заместят държавата.”

Десет сантиметра? Който открие някаква логика, моля да ми пише. Чудя се само защо г-н Мур, след като е така способен в запълването на десетсантиметрови дупки, все още не го е направил. Изобщо ако държавата (и Мур) е толкова добра в запълването на дупки, защо не вземе да сложи малко гипс на дъното на окена и да реши проблема. Или пък да балансира бюджета. Или да вдигне образованието в Америка поне до ниво в което първокурсниците в Харвард  не правят правописни грешки. Или да пооправи метрото, с което всеки ден закъсняват за работа стотици хиляди хора.

Тези неща, разбира се, не са само американски проблеми. Ин рилейтед нюз, последният Economist намигва на левеещите западно-европейци. Такива са нещата от живота, както казва Батето.

Не са важни историите за стотиците хиляди, може би милиони, жени които г-н Славков е опознал отблизо, както и историите за международната му слава и топлите приеми, които е получавал в близки и далечни страни. Важни са безсмъртните завети на Славков. Батето ни учи, че при Тодор Живков си е било най-добре, че да влезем с танкове в Чехословакия е било абсолютно правилно, че е също така правилно да биеш жена си (в случая жената на Владимир Живков), че синът му (на Славков) дори и да е изнасилил въпросната девойка тя сигурно си го е търсила, че само тоталитарна държава може да организира добра олимпиада, че е правилно да се уреждат мачове, че ако не се самозабравиш не можеш да бъдеш истински ръководител. Научаваме още, че първите мъже на държават са се забавлявали предимно с лов, че само една комунистическа държава може да възпита ръководни кадри (Вярно, партийно дресирани, но кадърни”), че телевизионните програми от Другарско Време са били на ниво (за разлика от сегашните). И много ама много критични към властта. Научаваме, че по комунистическо на никой не е пречено да пътува, да се развива и изобщо, че това са глупости и измислици.  Научаваме колко е важна българосъветската дружба. Научаваме, че Георги Марков не е убит. Научаваме как “майка Катя” е назначена на щат в Първо Управление само за да взема заплата, а държават му е продала апартамент леко незаконно. “Говоря какви свестни хора имаше”… Изобщо толкова много научаваме, че направо ни избива на песен. Аз например се сетих за една на Хиподил: “Не’ам ник’ъв материал, всичко ми е адски криво”.