NiCodile

Миналата пролет ми се случи да карам малка бяла кола по дълъг бетонен мост, по време на порой. Тъй като Калифорния е пълна с хора, които си мислят, че в лошо време трябва да се кара по-бързо (за да се излагат на опасност за по-кратко време), трафикът вървеше със стотина километра в час и почти нулева видимост. Дъждът, все едно, валеше отвсякъде- мръсно и агресивно. От време на време – под сглобките на моста -  над колите се изливаше допълнително вода – да помага на подхлъзването.  От другите виждах само фаровете, звук освен дъжда нямаше. Само понякога и от далече се  чуваше сирената на някоя линейка или полицейска кола- бързаща към някой несправил се с трафика.  Досадно беше че този метеорологичен апокалипсис скриваше един доста красив зеленохълмист, океанозаливен, прилежнопалмясал Калифорнийски пейзаж- от онези, които си струват да бъдат разгледани подробно и с възхищение. Това може би караше хората да се изпреварват кой където свари.

Когато най-сетне слязох от моста имах чувството, че съм участвал в състезание, в което всички се борят докрай без да знаят каква точно е целта. Целта, оказа се, била просто да слезеш цял и сравнително сух от моста.  Когато един час и два големи рома по-късно  адреналинът взе да  ме пуска, ми хрумна, че пътуването си е струвало . И че – тайно се надявах- за сметка на невидения пейзаж, малко от малко съм се научил да карам в дъжд. В първия ми след-студентски Осми Декември ми се струва, че тази история описва идеално MIT.