NiCodile

По покана на Бу и Григор споделям Шест дребни неща, които ме радват. Ето ги:

1. Зоопаркове: Когато попадна в голям град, първата ми работа е да намеря зоопарка. В зоопарковете действам по предписаният в Мечо Пух метод: отивам пред клетките на най-симпатичните животни и прекарвам повече време с тях. Изпитвам известна слабост към абсурдите на еволюцията: жирафи, пингвини, фламинга.

2. Жега в центъра на София: Когато температурата се качи над 35 градуса всички около мен започват да мрънкат неудържимо. Климатиците се настройват на 15 градуса. Иначе млади хора в добра форма започват да пуфтят като предвоенни локомотиви и нервно да отказват всякаква комуникация “защото тая жега ще ме убие, толкова горещо лято никога не е имало”. Като слънцелюбив човек, в такива случаи не успявам да изпитам истинско съчувствие.  В такова време обичам да се разхождам из центъра на София- по сянка и с шише минерална вода и кротко да се радвам на града такъв, какъвто го обичам: зелен, тих, топъл.

3. Левски шампион: Всъщност много отдавна не се вълнувам от български футбол. Въпреки това, не мога да не се зарадвам като видя сините да вдигат купата.

4. Разговори с непознати: По кафенета, летища, гари, блогове – обичам да говоря с непознати. Първите няколко минути разговор са винаги интересни- след това несъзнателно слагаме ментални етикети на хората, сравняваме ги с някой познат, слушаме ги с по-малко внимание. От някой холандски дядо можеш да разбереш с какви предразсъдъци гледат българите на запад. От гимназисти от Кентъки разбираш, че за тях  Калифорния наистина е чужбина, а чужбина- друга, безинтересна планета. От барманки в български кафенета научаваш всички тънки далаверки с продуктите, с които може да се мами “шефа”.

5. Печени чушки: Всъщност трудно ми е да нарека печените чушки “дребна” радост. Ям ги под всякакви форми, с почти религиозно благоговение.

6. Блокове като този: Някои етажи са изцяло остъклени, други наполовина, трети- хич. В някои апартаменти балконите са зазидани с тухли. Тук-таме има сателитни чинии- малки, средни, големи. Няма два еднакви балкона, няма два еднакви етажа. Виждат се мушката, простряни дрехи, дръжки на метли. През някои прозорци бляскат любопитните погледи на възрастни дами, други са плътно закрити от тежки завеси. Младеж по потник пуши на балкона, над него малко момче гледа и се кани да хвърли нещо- костилка от кайсия примерно- по хората на двора. Такива блокове съм виждал само в България. И те така добре ни описват. От монолитния социалистически блок е пораснало някакво хаотично, многоцветно чудовище- без план и посока. По един ужасен начин всъщност харесвам да гледам тези блокове.

Ще се радвам да чуя какви са дребните радости на Петя, Марфа, Марсиaнката, Акулата и Мария Ненова.