NiCodile

Била съм на 7 години когато с едно “Мамо, дай ми 80 лева” съм успяла да шашардисам родителското тяло, което по онези години е получавало 160 лева месечна заплата все пак. Последвал кръстосан разпит за какво са ми потрябвали толкова пари. И откровението “Искам да се запиша в алианса, да науча английски език, да вляза в английската гимназия и като я завърша — да стана стюард на кораб”. За стюардите бях научила от Жул Верн (не ми беше много ясно какво точно вършат, обаче знаех, че носят бели дрехи, което ми изглеждаше много по-привлекателно от капитанска униформа), обаче кой ми е разказвал за английската — спомен нямам хич.

Към края на ученето във въпросната английска бях убедена, че от мен мореплавател няма да стане, защото имам проблем с авторитетите (не ги признавам просто) и подчинението (т.е. липсата му) и се насочих към друго поприще. Бях решила, че история на изкуството е това, което искам да уча и да работя. Винаги съм се възхищавала на хората с талант, леко съм им завиждала даже, и понеже знаех, че нямам такъв — бях решила да се науча да ценя истински постиженията на другите. Това, което ме отказа, беше информацията, че свободните места в СУ са точно двечки. Реалист съм, прецених, че колкото и добра да съм по литература, винаги ще се намери някой, който да е научил повече клишета от мен. Или който има по-солидни връзки, разбира се. Затова се наложи да направя ревизия на интересите си и по напълно рационални причини да избера да кандидатствам в УНСС. Вече бях наясно, че пазарното ще победи духовното и не исках да съм на страната на губещите. Прицелих се в МИО, но “не ми достигна балът със един процент” както пееха едни младежи преди години. Май за добро, защото маркетингът, който завърших, се оказа много по-интересен :)

Обаче все още понякога се изкушавам да тегля една дълга и завъртяна майна на живота в големия град, пък да се метна на първия кораб. поел към топлите морета… Ще видят те.

Аз доста години изкарах с мечтата да стана космонавт, заедно с капитан на яхта или поне главен готвач на кораб, но резултатът е къде по-скучен :)

и накрая от тебе стана един почитател на пратчет, а :)

хехе ти в средата на деветдесетте си била на 10 ве :)

Подмлади ме :)

А аз успях да стана вуйчо ;-)

А сега децата искат да станат, цитирам, депутат-мафиот…

Исках да стана професионалист, но станах перфекционист

Ha, super text.
Ia da si pomislia: rodena sum ’78 i purvonachalno iskah da stana operna pevica i dazhe pieh surovi iaica (niamah nikakuv talant za tova, no puk biah hodila na opera dosta chesto i me vpechatliavashe. Osven tova vkushti imahme celi dve piana, a puk az se okazah ot vsichkite v semeistvoto nai netalantiliva v musikata). Sled tova (10-12 godishna) iskah da stana, ednovremenno ili pone, ski instruktor (karah redovno ot 5 godishna), advokat (zaradi diado, koito pochina predi da se rodia), detektiv i/ili pirat (dvete zaradi men)! Imashe niakakvo zhelanie da stana hudozhnik, ponezhe biah sreshtala dosta, no na men mi se vizhdashe che triabva da imash brada za da “te priemat”. Sled tova sledvashe leka treska za scenata (igrah v sedmi klas v razni piesi). Sled tova v podgotvitelnia klas otkrih Joy Division, Nova Generacia i taka natatuk i reshih, che vsicki sa zhabi i az nerazbiram ezika im. Poznavah razni po-golemi ot men “dark waveri” v Plovdiv i te mi kazaha, che shte pravim grupa. Grupata shteshe da se kazva PES -ponezhe shteshe da e Popa, az, i Savata. Te svireha v grupi, i az reshih che ste vzema edin bas na zaem da se ucha. Da, ama taka i ne se nauchih – neshto ne mi se zanimavashe, nauchih chasti ot Joy Division, no dalech poveche predpochitah da cheta knigi. PES taka i ne stigna do scenata. Sled tova imashe edin moment, v koito az (na 15) i edna priatelka na celi 18 godini reshihme, che shte stanem “bezdomni” i izbiagahme da zhiveem po ulicite v Sofia. Vsiako chudo za tri dni kakto se kazva i se vurnahme sled 8 dni. Na 16 reshih, che e kraino vreme da zarezha skite (tvurde “veselo” na fona na moiata “depresia”) i reshih, che mozhe bi nai-dobre da stana prevodach ili uchitel po angliiski (s koeto taka ili inache si iskarvah pari za biri i obvious shturotii po vreme na gimnaziata). Kogato se nalozhi da kandidatstvam za universiteta si biah namislila da stavam izkustvoved, no puk risuvaneto me plasheshe vupreki, che prekarvah tvurde mnogo vreme po razni atelieta na hudozhnici i priateli ot hud. gimnaziata.
Okazva se, che za prevodachestvoto mai imam nai goliam talant, no puk az vse oshte iskam da sum pirat ili operna pevica!!

ps: imashe edno dosta seriozno uvlichane po ezda, no bazata beshe izvun Plovdiv i nikoi niamashe vreme da me kara s kola do tam. Tazi liubov produlzhi dosta godini…

Чудесна тема!

Бях много малка, когато баба ми, за един от рождените ми дни ми подари малко розово лакирано пиано, с черни фрезовани крака. Пианото съдържаше само една октава и малко, но това никак не ми попречи да замечтая да стана пианистка. Нашите ме записаха на уроци при съседката от втория етаж и чинно посещавах с най-голямо удоволствие. В първи клас ми купиха синтезатор и бях на върха на щастието си. По цял ден слушах касетките на баща ми, а после по слух, изсвирвах всичко на пианото. Беше много хубаво, защото поне 2 пъти седмично събирах който мога от родата на концерт. Звънях на леля, калеко, баба и дядо и с най-голямо удоволствие свирех някакви научени по слух песни.

Във втори клас вече можех да пиша и понеже не бях чувала за известен пианист, а имаше известни журналисти, реших, че ще стана журналист. Тази си мечта преследвах доста усърдно, но през цялото време ме влечеше към правене на тоалети на куклите. За всеки празник си поръчвах флумастери и блокчета от всички деца и там на всяка страница рисувах тоалети, чанти, обувки и всякакви други и реших, че ще уча мода. Баща ми още през 89-та беше купил сателитна антена и гледах най-различни модни канали, а за тоалетите, които се въртяха казвах с много професионален тон “Този става, този- не!” и т.н. Започнах да рисувам усърдно, но един ден, не помня какво счупих, но явно е било доста голямо и скъпо, защото майка ми ми изхвърли тетрадките с моделите, флумастерите и всичко останало. Бях покрусена, но все още исках да ставам моделиер. Тогава при един разговор с

Ееееее! Много неприятно това- котката се разходи по клавиатурата и сега няма как да си продължа разказа в горния коментар…

Та проведох разговор с баща ми, който ми каза, че освен ако не стана следващата Прада, ще си остана една една обикновена шивачка. Това ме накара да се позамисля, но не казах нищо. Тогава баща ми продължи с подкупите и каза, че ще ми вземе и шевна машина и ще ме прати на уроци по рисуване. Това вече звучеше добре като оферта и се съгласих да не се записваш в шивашкото.

През цялото време докато учех в ОМГ-то ходех на рисуване и в 11 клас реших, че трябва да кандидатствам архитектура, защото и без това вече съм подготвена за изпитите, а и това ми се струваше и достатъчно арт и достатъчно техническо- не някаква лигава професия.

Днес вече съм убедена, че едва ли ще стана истински голям архитект, но се радвам, че заради тия 100 цели и мечти поназнайвам доста в най-различни области.

На крехката 5 годишна възраст си мислех, че ще стана геолог, като тати. Когато тати беше на маршрут, аз събирах жаби и гущери в торбичките, предназначени за камънаци и когато се връщаше, изпълнена с гордост му представях да разгледа “пробите”, които бях насъбрала. За съжаление семейното поприще и бащиния завет силно си противречаха с личните амбиции да стана отчасти Блейк, отчасти каубой. Накрая реших, че мога да съм геолог И Блейк И каубой едновремнно. Някъде от този период датира и умението да се ориентирам по карта и компас, тъй задължително за всеки геолог, каубой и капитан на космически кораб.
Година или две по-късно открих астрономията. Може би най-увлекателната ми детска мечта, която само върлата ми гимназиална омраза към училищната физика успя да саботира успешно. Все още не съм се отказала, в къщата, която ще си построя един ден, ще си имам кула-обсерватория.
По това време имах и неистово натрапчивата идея, че някой ден Питър Пан ще долети за мен, така че си държах до леглото арсенал, съдържащ кошница с въжета, воден пистолет, фунийка със стрелички и не на последно място – книжки в приказки, просто така, за всеки случай.
Когато навлязох в пубертета и започнах да придобивам идея (много бегла към онзи моемнт) що е то секс, в невинната ми гетска главичка се зароди неистово желание да стана проститутка (Не, майко, не протестантка, бъди спокойна!). Бях чувала, че сексът е нещо хубаво И че носи много пари. Какво повече му трябва на човек?
За съжаление и тази моя мечта беше преждевременно разбита от тоталната ми неспособност да се оправям с мъжката полвина на човечеството, поне в качеството си на представител на женската такава, което бреме си нося и до днес, но съдба…
Следват няколко объркани и залутани години, в които исках едновременно и последователно да съм амбърит, рицар, герой, Робин Худ, спасител на човечеството и още няколко подобни, от които и до днес не съм се отказала и периодично подновявам арсенала си от фехтовални умения, просто за в случай че някой ден успея да хвана правилната отбивка…
Голямата мечта на късните ми тийнейджърски години беше да стана вещица. С няколко съседки разучавахме Ритуала И Учението на Висшата Магия и дори успяхме да направим магия на един квартален красавец да се влюби в едната. Вече се виждах като живееща в края на затънтено селце женица, която събира билки, лекува хората от селото и в почивните си дни от вещарската професия чисти праха от сребърниата посуда в църквата, когато една зле направена магия придоби неочаквани последици и почти предизвика пожар в къщи. Приех случката за знак, че макар да имам талант, може би е по-добре да оставя заниманието на по-мъдрите от мен и с едната от съседките се преориентирахме към по-земната мечта да кандидастваме в школата за летци в Горна Митрополия. Тъкмо бяхме започнали да се подготвяме за физическите тестове, които, както ми се искаше да вярвам, ме доближаваха до капитанския пост на космически кораб (така де, нали и по карта се ориентирам от малка още!), когато баща ми успя да ме разубеди, като ми разказа за собственото си кандидатстване на същото място, със същите цели. Ако някой ден полетя в космоса, най-вероятно ще е с туристическа цел.

Не помня да съм искал да ставам нещо конкретно като малък, но когато в училище ни даваха разни тъпи анкети и вътре имаше въпрос: “Какъв искаш да станеш?”, с един мой съученик, Камен, редовно отговаряхме: “Клисар”.

Аз исках да стана физик, в гимназията си извеждах сам разни формули без да гледам в учебника. Падението до инженер е пълно :(

“Когато се разхождам покрай корабите в Бургас все още чувам повика на океана.” – не звучи носталгично, казано от човек, който наистина живее до океана.

Забравил си и “Кого обичаш повече, мама или тати?” и “Слушаш ли мама?”

Като бях примерно на 8, исках да стана барелина. Точно така, барелина. Майка ми като го чу това, така се изхили, че на мен вднага ми стана ясно, че нямам дадености. :(

После исках да стана психолог и почти станах. Къде ми е бил акълът?!

Голямата ми тинейджърска мечта е да стана рок-звезда. Мисля че имам неопорими природни дадености – наднормено тегло, фалшив глас, пълна липса на слух и невладеене на никакъв музикален инструмент.

Аз като начало въобще не исках да порасвам. Исках да съм Уенди на Питър Пан, женски Питър Пан или Изгубено Момиче. Като малко по-голяма станах загубено момиче, но твърдят, че не се брои за изпълнена детска мечта.

Като план Б бях решила, че ще бъда поетеса. След като чу първото ми епично произведение с простото, но изразително име “За мира, живота и войната, с малък труд ли е борбата”, майка ми ми забрани да гледам манифестации по телевизията. Аз въпреки това не се отказах от мечтата си и в първи клас публикувах вече дисидентско стихотворение във вестник “Чавдарче”.

Като план В исках да съм пианистка, но нашите не си падаха по музикалното образование и така и не достигнах по-далеч от некординирано удряне по пианото на леля Гергана. Може би за това музиката все още има този мистично-романтичен ореол за мен.

От там нататък последва период, в който загубих известно количество детска невинност и твърдях, че няма значение какво искам, важното е какво реално може да стане, а от мен вероятно ще излезе секретарка или учителка. Все пак тази безрадостна реалистичност беше прекъсвана от залитания по журналистика, архитектура, актьорство и дори тайно скритото желание няма ли да е много хубаво да взема да стана първата жена шампион на формула 1, а. Години по-късно под виковете на инструктора, разбрах че е нямало да е много хубаво (“Как ще биеш спирачки така заради това куче, знаеш ли как се изхабяват, тая кола да не ти е за един ден! Ти и да искаш не можеш да го уцелиш това куче! Щети дам 5 лв, ако го блъснеш, ама не можеш!” Виковете на инструктора, ако някой се чуди.)

И така. Май дори като малка нямах много добра идея с какво искам да се занимавам, тенденция която се запази и след като пораснах.

Аз пък по ирония на съдбата станах и двете неща, които някога ми се струваха много забутани. Помня в гимназията, като четяхме един урок как да си преводач било една от най-прекрасните професии на света, си казах “да бе” и после бях преводачка в продължение на седем години (през цялото си следване и две отгоре). Докато следвах, чух, че дъщеря на колега на баща ми, за потрес на родителите си инженери, решила да става театровед, и си помислих, че това е възможно най-отвеяното поприще, за което съм чувала. В последствие се отказах от преводаческата дейност и натворих голямо писани в областта на театрознанието. Оттогава не смея да обявявам никоя професия за отвеяна.

Наремето, когато бях на 7, даваха един филм за някаква микробиоложка, която а-ха да измисли пеницилина. Всеки път филмът завършваше със стандартното: “Всяка прилика… е случайна”. Тази дефиниция беше толкова загадъчна за мен и така ме очароваше всеки път, че пожелах да стана… микробиолог.