NiCodile

Лондонските истории продължават на следващия ден когато излизам на спирката да хвана автобус. Въпреки трафика, лошото време и ремонтите, автобусите са точни като смъртта. На всяка спирка има подробни разписания. Светът ми помага да стигна от точка А до точка Б.Спокойно чета вестник  докато периферното ми зрение не регистрира голям, червен, метален обект*. Качвам се.

Веднага усещам, че се случва нещо странно. В лицата на спътниците обаче не откривам отговор на безпокойството си, значи проблемът е личен. Един поглед през прозореца избистря всичко: проклетият автобус се движи в обратната посока! Изобщо не отивам към точка Б. Отивам някъде другаде! В точка Кю примерно. Забравил съм, че тук всички се движат наопаки**. Споделям това с един възрастен  господин, който ме успокоява: “Английското правителство знае, че обратното движение много обърква чужденците, затова е решило да го промени поетапно. Първо тежкотоварните камиони ще започнат да карат от дясно. След една година – автобусите и такситата и след още една – всички коли.”

Все пак стигам навреме и разказвам автобусната история на любезните си домакини. Питат ме:“Живееш в Калифорния- времето е слънчево, хората са усмихнати и щастливи, животът е спокоен. Защо си тук където постоянно вали, улиците са пълни с отмъстителни сърдити копелета с извратено чувство за хумор и всичко се случва страшно бързо”. Замислям се кратко и отговарям “Именно по причините които току-що изброи”.

Денят наистина минава бързо и идва време за вечеря. Сядам в китайски ресторант в горната част на главната улица в Ислингтън. Вземам менюто от сервитьорката,  туркиня на средна възраст. В Ислингтън има толкова много турци, че дори и китайците им са родени в Бурса. Декорът на ресторанта се състои от няколко стенописа с традицонни китайски мотиви и няколко снимки от Истанбул. Поръчам някаква птица.

Сервитьорката я носи, поглежда ме изпитателно и пита “Ти защо вечеряш сам в ресторант?” Защото съм гладен, а ресторантите са известни с това, че предлагат храна. “Трябва да си намериш някое хубаво момиче, което може да  готви“. Съгласявам се с ентусиазъм, но веднага се сещам, че повечето ми готвещи познати са мъже. Поколение. Събеседничката ме чете като книга и докарва мисълта ми до нежелани висоти “Ами да, ама днешните момичета  не искат да готвят, само мислят за дрехи и парфюми и дискотеки. Няма вече истински жени.”. С тази мрачна констатация, туркинята изчезва преди да успея да защитя дамите от собственото си поколение. Пилето е вкусно.

Дванайсет часа по-късно минавам проверка за сигурност на летището. Докато си слагам чантата в рентгена усещам как някой ме ръга в ребрата. Ухилен,  един от полицаите прави енергични жестове и се хили фанатично: “Гледай там!”. Там е част от опашката приютила две привлекателни дами от скандинавски тип. Чудя се дали повече ме поразяват стройните им фигури или факта, че представител на силите на реда ми ги е показал.  При аналогичен случай на американско летище, въпросният щеше да е уволнен преди да е мигнал.

Лондон е шарен, шантав и пълен с хора от всеки цвят, националност и пол, който можете да си представите. Никой не тръби колко е свободен- просто хората наистина могат да живеят както пожелаят. Градът е дъждовен и мъглив, но гостоприемен. Качвам се на самолета на Virgin с подчертано нежелание. Добре, че на борда все още се лее вино.

—-

*Автобус, не Съветския Съюз

**Става дума отдясно на пътя. Ако търсите хора които наистина се движат наопаки (т.е. ходят на ръце), идете в Австралия.