NiCodile

Още докато се качвам на самолета се сещам колко странно-чаровен е английският народ:  намирам се обкръжен от стюардеси като червени дяволи и стюарди като зли магьосници. Едно зомби ми показва мястото. Вампир, от чиято глава стърчи кол, затваря багажното отделение над мен сетне за кратко протяга ръка към шията ми. Ухилвам се. Virgin Atlantic никога не разочароват.

Вратите се затварят и пилотът се развихря “Уважаеми пътници, по случай Хелоуин в този самолет ще се леят тонове вино. Екипът ни запазва правото да не ви сервира поредната чаша, ако изглеждате попрекалил. Освен ако не искаме да възползваме от вас, разбира се, в който случай ще ви дадем още много вино”. Към тоя момент съм убеден, че при затворени врати самолетът се счита британска територия – в Америка пилотът щеше да е арестуван преди да довърши изречението и осъден на смърт без право на помилване три дни по-късно. Свобода на словото.

Към следващият следобед съм се реанимирал и съм готов да погълна огромно количество вредна английска храна. Влизам в първото заведение по пътя – Shakespeare’s head. Всички кръчми в този град са кръстени на нечия глава или друга част от тялото. King’s Arm, Queen’s head, Dog’s tail, the Famous cock*. Шекспировата глава има типична атмосфера. Такава, каквато лъскавите британски пъбове из континентална Европа не докарват, защото им липсват поразбитите маси, скърцащите столове, настойчивата миризма на разлята бира и английските граждани на средна възраст, които седят сами на маса с бира и книга в ръка. Има промоция: голяма Stella и бургер за четири пануда. На три големи екрана показват страхотен футбол, а всички сервитьорки са двайсетина годишни чехкини. Единственото  възможно обяснение на текущата ситуация е, че съм умрял и съм попаднал в рая.

Бирата и бургерът изчезват бързо, Тотнъм бие Ливърпул с два на един и аз решавам да поема в произволна посока с метрото. След като mind-вам the gap, се качвам на синята линия. Почти целият вагон е окупиран от сватбена процесия. Нямат ли мерцедеси тия хора!  Всички се смеят и закачат- радост, веселие, торта с розова захар. На следващата спирка обаче като от въздуха се появява цигански оркестър- от тия които могат да се видят на всяка балканска сватба- и се качва в същия вагон. Музикантите не вярват на късмета си: явно не са очаквали да свирят на сватба и започват с кеф, тъпани и кларинети да вдигат страшна тупурдия. Културният сблъсък е чутовно зрелище. Булката и младоженецът обаче се окопитват бързо и се изнервят със страшна сила. Решавам да се намеся като казвам на чист български “Момчета, що не оставите хората намира”. Животът обаче не е като филмите и веселата балканска музика се оказва сръбска. Още половин спирка и двайсет паунда от бащата на булката по-късно музикантите напускат вагона и се отправят, вероятно, към следващата си доза луд късмет.

Аз слизам след още две спирки само за да попадна на още една сценка: Трима футболни фена и две фенки буквално са приковали един господин на средна възраст към вратата на асансьора и го питат дали е за Ливърпул или за Тотнъм. Той казва Лийдс и те дружно му се смеят. Къде изобщо е Лийдс, пита някой реторично. Всичко завършва дружелюбно и чичото потегля по пътя си, а феновете подхващат някаква песен. В тази страна футболът е повече от религия- твърде малко пастори проповядват по асансьорите.

(Следва продължение)

*Известният петел, какво си помислихте? Но кръчмата е популярна.