Чужбина не съществува
Емигрант. Звучи като диагноза. Като присъда. Само преди двайсетина години настисина е било. Присъдата за бягство е да не видиш близките си. Те пък са осъдени на засилен интерес от страна на службите и най-изненадващи трудности от административно-житейски характер. Споменът за емигрантите все още живее у много хора. Затова и понякога живеенето в чужбина се възприема като нещо страшно, необичайно, мъчително или осъдително. А в един сравнително свободен и крайно мобилен свят да делим планентата на по света и у нас е нелепо.
Веднъж попаднах на събиране на българите в Бостън. Имаше и хора заминали през шейсетте. Те стояха на страна, на малки групи и правеха възможното да не се запознават с никого. Скоро пък се разхождах с няколко българи в парк в Сан Франциско. Възрастна двойка пред нас говореше на български. Както ние ги чухме, така и те – нас. Доста рязко забързаха и свиха в странична пътека. Някои от по-възрастните хора, истинските емигранти, не са се излекували от някога актуалния страх, че не знаеш кой е агент на родния репресивен апарат.
Днес никой не бяга – хората се местят. Причините за миграция са фундаментално различни: по-добра работа, по-интересни забавления или просто желанието да видиш света. Сравнително малка част от младото поколение е твърдо решена да не се връща в България- останалите винаги имат едно на ум, че утре могат да живеят къде ли не, включително в Бургас. Затова и днес емигранти почти няма: терминът е загубил смисъл- Ню Йорк е просто още едно място на което можеш да живееш и работиш. За известно време или завинаги. Както и Бургас.
Все още обаче за някакъв процент хора заминалите в чужбина стават завинаги чужди. Недоверието идва както от усилията на гласовитото малцинство страдащи от чикагския синдром , така и отвътре. Счита се, че родителите на заминалите трябва да получават съболезнования, въпреки че от София се стига по-бързо до Амстердам отколкото до Шумен. Често се пита “Защо Кирчо не остана в България, ами им работи на тъпите американци?” сякаш тъпите американци не му плащат заплата. На смесените бракове се гледа с недоверие “Толкова ли не можа да намери едно хубаво, българско момиче, ми я взе тая русата германка?”. Ами ако с германката го свързва достатъчно много, че родният език да няма значение? Кажи ми честно, облаче ле бяло*, у нас всички ли са наши и в чужбина всички ли са чужди?
Недоверието е донякъде обяснимо. Само преди едно поколение животът на Запад е бил наистина различен. Освен това, емигрантите са били третирани от държавата като престъпници. И най-важно: изчезвали са завинаги. Само че “никой не се е върнал за да разкаже” отдавна не се отнася за Германия, Франция и Америка.
Ако всеки живееше там където се е родил, днес София щеше да има между сто и двеста хиляди души население. Светът е шарен, но и малък. Огромен брой хора се движат по него със страшна скорост. Мнозина не знаят дали ще се събудят в същата държава в която са заспали. Винаги ни тегли към родното място, но животът и хората в други градове също не са толкова различни и допирът с него не те прави различен. Така, скъпи приятели, мисля че чужбина просто вече не съществува.
—-
*Каква ужасна песен!



petya posted: 23 Oct at 05:40
подписвам се с двете ръце под този текст. николайчо също. бтв, струва ми се, че хората, които са живяли извън българия са много по-склонни да живеят в други градове освен софия.
Апостол Апостолов posted: 23 Oct at 06:49
Чужбина ли е, не ми я хвали. Сърбал съм тази попара повече от 10 години.
in2h20 posted: 23 Oct at 08:48
Идеята за батковината в главата на младия и амбициозен българин е обгърната с всичко друго, но не и с носталгия – болестта от която Апостолов страда.
Да нощуваш в един нов град на месец не е неговата рецепта.
Но е склонен да се кланя на всичко чуждо и вносно на родна почва – като закон, правила, ред и част от моралния и етичен кодекс.
Ето тук е дилемата: от една страна, искаме термостати от Данфос на всеки радиатор, който така и така се мери по датска система от 1917. От друга страна, мани ги датчаните. Те барабар с идеята им за осем часов работен ден, ефективни процеси на производство и динамичен трудов пазар, който стои зад термостата – това са ала бали. Не е ли си да се изтупарчиш по московски с новата си лъскава (вносна) кола за подписване на поредния тъп късоглед договор, няма тръпка в бизнеса.
И всичкото е неразбрана идентичност.
И другото е – всички герои са мъртви.
Единственото с което можеш да се гордееш е в миналото.
Во истина, мнението е много добро.
Има някои разминавания с континента, където емиграция е част от философията на богатството..но иначе, с две ръце, да
longanlon posted: 23 Oct at 09:01
ех, петя, толкова ли нямаше някое хубаво българско момче, та го взе тоз хърбав американец… че и демократ ;)
Nikola posted: 23 Oct at 09:22
@Петя: Мерси :) Поздрави и на двама ви с адаша :)
@Лонги: Тъй си е, демократите ни взеха хубавите момичета, сега искат и Белия дом. То бива лакомия :)
Grimm posted: 23 Oct at 09:48
Абсолютно вярно. Преди век отиването в съседен град е било пътешествие и напускане на родното място. Днес отиването в друга държава е просто пътуване. Хората трябва да имат национална идентичност, но да са жители на света.
Не разбирам злостните нападки между заминалите и останалите – първите смята, че само боклуците и некадърните са останали, вторите смятат, че първите си продават задника за жълти стотинки. Е, не всички са такива. Слава богу все повече хора осъзнават, че избора на място за живот е право на личен избор и няма нищо общо с “аз съм българче обичам наште планини зелени”.
cactus posted: 23 Oct at 11:05
Мдаа..прав си. Виж какво бяx постнала аз преди да заминем… http://cactuscoach.blogspot.com/search/label/%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8
Василена posted: 23 Oct at 12:28
Ами виж как се казва централната новинарска емисия на БНТ – “По света и у нас”. И в България огромна част от хората така си ги разделят нещата – от една страна по света, пък от друга у нас. Ама у кои нас?
Българските медии непрекъснато използват израза “у нас” като синоним на “в България”. Все едно адресират някаква общност, която непременно се намира само в България и никъде не може да мръдне.
Nephthys posted: 23 Oct at 13:40
ее, супер!! така си е:)
между другото, това наистина е ужасна песен…
mislidumi posted: 23 Oct at 14:12
Да, искам и аз да кажа да. Така е. Искам също да кажа, че познавам Grimm (четири коментара по-горе), който е не живее само в Бургас и обича и други планини зелени, освен Балканските:) (Grimm, видяхте ли снимките от кръщенето?)
Но недоверието и дори понякога злобата към хора, обитаващи дом, извън пределите на България, често взима и комични върхове. Веднъж в наш ски курорт келнерът ме заплю, защото не съм си избрала български мъж :) хихи
Голяма излагация. Все едно ми беше лично обиден.
ominaeshi posted: 23 Oct at 14:41
Никола, чета текста по-горе и гледайки разумно на миграцията съм напълно съгласна с теб. И точно в момента, в който се съглася се сещам за заминаването на сестра ми за Ню Йорк. За заминаването на най-любимата ми приятелка за Франкфурт. За онзи съученик от компанията, който замина за Малта и другия, който отиде в Лондон. И ми става тъжно и псувам “чужбината”.
До Амстердам може да се стига по-лесно отколкото до Шумен, но вероятността човекът в Шумен да се прибира вкъщи веднъж на месец е много по-голяма от вероятността живеещия в Амстердам да направи същото. Първо идва факторът “пари” и после- чисто психологическият фактор “аз съм в чужбина на Х километра от вкъщи”.
Не знам точните проценти, но повечето хора заминават за чужбина завинаги. Те се надяват да живеят по-добре, да се образоват по-добре, да се интегрират в по-добро общество- такива неща. Но погледни на живота по друг начин: човек се ражда- тръгва на училище- преминава в гимназията- отива в университет- жени се- ражда деца- гледа ги как растат- те преминават в училище- гимназия- университет- женят се- раждат и тези, които в самото начало са се родили имат пораснали деца, внуци- един вид ново занимание, което да ги държи живи, будни, в час,нещо, което да ги кара да се чувстват полезни.
Когато, обаче, децата заминат за чужбина, този цикъл е нарушен. Какво трябва да прави човек на 45, чиито деца са в чужбина? Малко хора могат да си позволят да теглят една майна на всичко и да започнат да обикалят света. Тези хора започват да се чувстват безполезни, самотни, изоставени и честно казано- не живеят хубав живот. Успокоява ги единствено и само мисълта, че децата им са добре и живеят по-добре.
Далеч съм от мисълта, че родителите трябва да дондуркат децата си до пенсионна възраст, но българите сме свикнали да живеем на родове. Да поддържаме връзка с роднините си. Да живеем заедно.
И когато хората цъкат и едва ли не поднасят съболезнования на родителите с деца в чужбина, то е именно защото тези хора няма да видят бавния процес при който децата им от тийнейджъри се превръщат във възрастни. Няма да имат възможността да гледат внуците си. Ей такива, дребни неща.
И именно по тази причина на смесените двойки се гледа лошо, защото “чужденецът” в семейството е потенциална опасност детето никога да не се завърне вкъщи.
Графът posted: 23 Oct at 19:42
Винаги вътрешно съм противник на тази тема. Тя не е обществена, тя е лична! И преди беше лична за емигрантите.
Пътувал съм твърде много по света от 60-та година на миналия век. Много случайни срещи с българи съм имал. Но няма да нито един пример – това е нещо лично за тях.
И изборът е личен – както съм го направил аз.
За крайните от едната и другата страна “на барикадата” изобщо не си струва да се коментира – те са като всички крайни! ;)
“Моралният” проблем в отношението на хората не е от времето на социализма – спомнете си словосъчетанията “немили-недраги”, “другоселец”, “дърво без корен”…
………………..
Под черта: песента не е “ужасна”, тя просто е неразбираема за някои хора… ;)
Nikola posted: 23 Oct at 19:55
@cactus: Мерси за линка, страхотен пост :)
@мислидуми: Може да те е харесал келнера, бре :)
@ominaeshi: Права си, разбира се и за родителите е тежко когато децата заминат. Но за тях е тежко независимо дали детето им замине в друг български град или в Амстердам. Наистина може би хората се връщат от София в Шумен по-често отколкото от Амстердам в София. От друга страна, съжалението което родителите получават от близки и познати е функция и на друго: разбирането, че заминаването е някаква необратима трагедия. Ениуей, мерси за коментара :)
@Графа: На мен някакси ми се струва, че барикада изобщо не бива да съществува. Както и противопоставянто София- Провинция, което е друга страна на същата монета. Иначе за моралния проблем си прав- класическата българска литература много силно осъжда местенето- дори от село в село. Вероятно “толкова ли не можа да намери едно хубаво, българско момиче” преди е било “толкова ли не можа да намери едно хубаво момиче от наше село”.
Песента – признавам си- не я разбирам :)
batpep posted: 23 Oct at 20:55
хех, сега се замислих..
от двайстина човека банда в момента в бълхария живеем трима… другите са по света, всичките успели повече или по-малко…
а ние тримата що сме тука?
ми тя нещо не успя да се организира тогава, пък може и да е била влюбена, знам ли я.
той е потомствен и от сой, на него не му е необходимо да бъде другаде, за да е голям.
а аз… тя моята не е за разправяне, но така или иначе – ето ме, тук съм.
за лошо или за добро :)
batpep posted: 23 Oct at 21:04
та забравих кво исках да кажа – чужбина съществува. но тази категория няма нищо общо с родното ти място. лично на мене ми е чужбина кв. ботунец, примерно. нищо, че е на 10км. от нас. а в париж съм си като у дома :)
ии – сетих се, че ми се е приходило в лъндън.
и миналата година по тва време пак ми се ходеше :mrgreen:
Nikola posted: 23 Oct at 21:11
@batpep: London’s groovy! И на мен ми се е приходило :)
batpep posted: 23 Oct at 21:33
хаха, относно лъндън не знам дали си чул това:
http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=3136§ionid=13&id=0002403
Nikola posted: 23 Oct at 23:48
Хаха, тия са страхотни. Бас ловя че в “ултралиберални” градове като Сан Франциско и Бостън има много повече атеисти на глава от населението, но такава работа не може да се случи :) Както казах: грууви :)
Апостол Апостолов posted: 24 Oct at 04:27
Някои хора май криво са ме разбрали. Животът зад граница ВИНАГИ е свързан със стрес, унижения, неудобства, обидни и неприатни ситуации и т. н. и т. н.
За нито едно радстно, триумфално преживяване зад граница не мога да се сетя. Все дискомфорт, напрежение, горчилка.
А ако някой нощува всеки ден в различни столици (и се прекланя пред датчаните), той не е емигрант, а турист.
gamar posted: 24 Oct at 12:18
Не виждам с какво стресът да живееш в който и да е град и държава, може драстично да се различава от някой друг град и държава.
Освен това, аз имам наблюдение, че поне до скоро доста хора ЧЕСТИТЯХА, когато чедото замине за чужбина – значи се е уредило.
Истината е, че човек може както навсякъде да се чувства у дома си, така и никъде да не му е спокойно. Това, че едно време хората буквално са се борили за живота си и за оцеляване при прехода в една коренно различна и донякъде враждебна система, не означава че за съвременния космополитен човек има проблем да живее в чужбина.
Този дебат за емигрантството, политическия режим, ценностите и родовата връзка ми напомня за филма, който гледах вчера – “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”. Струва си да го видите, Дзифт ряпа да яде!
размишльотини posted: 24 Oct at 16:07
Omniaeshi, тези възрастни хора се чувстват безполезни, защото идеологията, с която са израснали, им казва, че има смиcъл да дават усилия и сърце само за децата и внуците. Нещо повече, ЗАДЪЛЖАВА ги да го правят. Така имаме баби, които по дефолт са абонирани като безплатни детегледачки на внуците си, без значение имат ли други интереси, други належащи занимания, даже време и сили. Не говорим дори за лично усъвършенстване и връзка с обществото като цяло. Това е патриархалост, която може и трябва да се променя. Omniaeshi, човек на 45 НЕ е нормално се чувства самотен и изоставен и без нищо за правене заради това, че децата му (които по това време би трябвало да са на 20, студенти) ca в чужбина. Това би трябвало да са най-хубавите години в живота му/й. (Е, последното може да се отнася и за други години). ;)
По дяволите, на 45 човек е още млад, в разцвета на силите и живота си и кариерата си, ако щеш.
Виждала съм хора от по-старо поколение, които оплакват горчиво съдбата си, че дъщеря им се оженила на другия край на България. И не, не си “ходи” “у тях си” всеки месец. Възрастните хора, които виждам около мен, са доста активни, участват в благотворителности, ако са пенсионери дават доброволен труд за заслужаващи си проекти и помагат на обществото, срещат се с приятели, записват се на курсове и учат, пътуват и се радват на живота. Харесват ми.
lyd posted: 24 Oct at 22:21
Ники, мисля, че в света все още има хора, на които им се налага точно да бягат – по една или друга причина. Някои от тях по една или друга причина не могат да го направят. Струва ми се, че такива хора има и у нас.
hazelbag posted: 25 Oct at 00:37
Размисли, а възрастните хора, които виждам около мен, пестят от лекарства и лекари, пестят от парно и ток, забавляват се пътувайки в градския транспорт да си носят вода от другия край на София, седят на пейка пред блоковете, гледат сериали, броят си стотинките за хляб и кисело мляко. Не ми харесват.
Ето нещо, от което ми се струва, че българите бягат – от такова бъдеще.
Denia posted: 25 Oct at 11:36
Да си призная, аз съм от онези хора, които не се хвърлят с радостни писъци на врата на всеки, говорещ български извьн България.
Повечето българско говорящи, които срещам в Прага са огрухани чичовци, строителни работници. В България не бих заговорила тумба строителни работници, не виждам причина да го правя в Прага.
Нямам нужда да слушам житейските им истории, как нищо не може да се сравни с българските домати и ракийка, колко зли са чехите и да ме питат колко изкарвам.
Веднъж гледам един циганлив тип с черно кожено яке, паркирал на тротоара, надул Азис и крещи по телефона си на български. Не го заговорих. Защо ли? Друг път в дрогерията чувам две поп-фолк-порнозвезди да си говорqт: “Оли мъъъ, тва мириши кат непрани гащи!” Пак не ги заговорих. Направо не заслужавам да се наричам българка.
sironojka posted: 25 Oct at 15:27
мдаааа, и аз се чудя как ще я карам, мисля да си пробвам късмета в Б-я, а ако не стане … ще заминавам, най вероятно за Русия; майка ми е рускиня от Санкт-Петербург, ако някой знае какво представлява този град, то ще разбере защо толкова ужасно много ми се ходи там :( Имам много странна памет на различни миризми, които свързвам с дадено място; ето вчера отивам на зъболекар и на улицата ми замириса точно на една от големите улици на Петербург с трамваите и тролейбусите, преди няколко дена ми замириса на метро, седмица назад ми замириса точно на чая, който пия в кухнята при баба в Петербург, преди не знам си колко време пък ми замириса на асансьора в нашия вход в Старый Петергоф … аз съм луда :D явно е на подсъзнателно ниво … много ми се ходи там, но се страхувам, че като отида няма да имам пари да се върна … поне не в началото, а после … всичко е много неизвестно. А в България ми харесват приятелите ми, природата, езика …. защото повечето останали неща са си ебали фара отвсякъде! прекалено съм сантиментална да оставя всичко тук, поне на този етап … но никой не знае на къде ще го отвее вятърът :)
размишльотини posted: 25 Oct at 21:07
Хейзъл – exactamente.
Българските старци не получават облагите на западния индивидуализъм, ама не получават и никакви облаги и от българската патриархалност също. Губят и по двата параграфа и дори и да останат децата им в България, кел файда. Всъщност дори печелят ако децата им се преместят, за да им пращат за лекарства.
(А ако ли пък децата им са в чужбина, какво им пречи и те да се преселят при тях??? Ако страдат от далечното разстояние???)
Nikola posted: 25 Oct at 21:36
@Размишльотини: Тъй тъй.. в някакъв смисъл сме в период на преход и тоя преход от някакъв сравнително тежък патриархат от типа “аз да направя по едно жилище на всяко дете, че да знам че нещо съм постигнал в живота” към някакви по-модерни времена в които всеки си носи собствената отговорност.
Иначе за родителите и преселването – мисля че за много възрастни хора това не е опция. Да отидеш в чужда държава, най-вероятно без да знаеш езика, на 73-4 години примерно едва ли е много приятно и води до пълна десоциализация.
Nikola posted: 25 Oct at 21:39
@Denia: Подхващаш една съвсем друга и доста интересна тема. Когато пристигнах на тоя континент един приятел, поляк ми каза: “Това че някой има същия роден език като мен не го прави близък”. Много скоро имах възможност да оценя колко е прав: нерядко човек попада на такива чичари каквито ти описваш, които като рефлекс опитват да завъртят веднага някаква далавера. Един вид “Айде нали сме наши хора, нещо да прецакаме тъпите американци”. Ай сиктир бих казал …
Lindyhopper posted: 28 Oct at 20:49
В началото на дискусията имах известни задръжки дали да се изказвам, за да не вляза в роля на черна станция за пореден път. Ама Хейзъл така свежо сподели в моята посока, та ще си позволя няколко забележки от личните:
Емигранти е имало и ще продължава да има. Фактът, че моментно си заобиколен от средо добре устроили живота си хора, които пътуват за удоволствие или от любопитство, не означава, че повсеместно бедността и мизерията са на различни социални стъпала и не са основна причина за емиграция.
И на мен ми се е случвало да не се обаждам на циганки проститутки на гарата в Бордо. Да си приказвам с една тъща „в неравностойно положение“ в самолета за Париж. Сещам се и за такива, които се местят от малките градове в Сф заради работата. Или масово от селата да се хващат като прислужници и овчари в Гърция, Испания, Аржентина. Може би това не са твоите съученици и хората, на които изпращаш пожелания за Нова Година. Най-лесно е да ги игнорираш, но те ще продължат да си емигрират и да си пожелават…разни неща.
Произлезлите от дискусията въпроси за Авантюрата на смесените бракове/ Родители на пораснали деца/ Деца на остарели родители са интересни и важни. Изненадах се от преобладаващите решения, подковани с егоцентризъм, и нито следа от достойнство или дълг. Сигурно това са морално остарели понятия както цитирания патриархат?
Nikola posted: 28 Oct at 21:11
Lindyhopper, мерси за включването. Разбира се че много хора мигрират по икономически причини. И повечето хора не се местят от добро. Тезата ми е че почти никой не мигрира по политически причини и миграцията вече не е нито еднопосочна, нито вечна.
Колкото до авантюрата на смесените бракове, ще кажа, че на мен ми се чини, че всеки брак е авантюра. Смесеният брак носи допълнителен риск от културни различия, но в сравнение с всички останали рискове които носи живеенето с друг човек под един покрив, тоя мисля не е прекалено голям.
Най-сетне: ако някой смята да се отнесе зле с родителите си, да ги пренебрегне, и да не поеме съответната отговорност за семейството си, то той може да го направи и от 2 километра разстояние, както често се случва. Ако говорим за дълг, той може да бъде- макар и по-трудно – изпълняван и от далеч. Поне аз мисля така.
lindyhopper posted: 28 Oct at 23:42
Я тогава да почовъркам по тезата, щом така любезно отговаряш;).
Тъкмо политически са причините за емиграцията на едни хора от Ливан и Иран. Сигурно не си имал случай да ги срещнеш. Добре, ако не вадя повече контрапримери за емигранти и се обърна към космополитната, интелигентна и млада публика, защо всеки се самодоубеждаваше, че ето колко добре е направил. Причините за заминаване може и да са несериозни (аз така от любопитство), но последствията са ясни на всички – няма да се заселиш в Бургас. Защо никой не спомена колко дълъг е обратния път, въпреки разните митове за сини птици, но мор блусове и т.н. Или само на мен еднопосочните билети ми излизат твърде скъпо…
Nikola posted: 29 Oct at 00:11
Печелиш за хората от Иран и Ливан… трябва да призная, че говорех само за европо-американските племена – иначе е ясно че Близкия Изток, Африка, Тибет и прочее са все места от които много хора искат да избягат с цената на всичко. И с пълно право.
Засега вероятността да се заселя в Бургас не е голяма, за което съжалявам понеже честно казано тоя град го предпочитам пред хиляди други :) Колкото до самоубеждаването: всяка история е различна. Ако чувстваш че си направил грешка се самоубеждаваш, ако не – не. На първото място извън България в което живях определено имаше моменти в които трябваше да се убеждавам, че съм постъпил правилно, сега – не.
Ако се преместиш от Бургас в Пловдив също плащаш някаква цена (примерно хората те гледат странно като казваш “въъъй”) и тая цена е естествено по-малка отколкото ако се преместиш от Бургас в Лондон. Въпросът е че преместването- от България, от Словакия, Словения, Полша и Литва е доброволно, обратимо и е съпоставимо с преместването от Бургас в Пловдив по мотиви. Мотивите са най-често икономически. Българската държава, слава Богу, не е затвор. И крайния извод до който се опитвам да стигна е, че заселването обратно в Бургас ще стане пак по икономически мотиви. И ще бъде свободен избор.
lindyhopper posted: 29 Oct at 00:28
Иска ми се да ти вярвам, но имам известни резерви върху обратимостта на миграцията. По настоящем фестивалът е преименуван на “Бургас и морето”. Самолетът с трудовите хора литна смело към Америка ;).
Сандо posted: 31 Oct at 21:39
Ами честно казано и аз забързвам крачката, когато от някой автомобил гръмне чалга… Освен това съм превеждал на достатъчно нашенци в полицията, за да знам, че в много случаи е по-добре не само да забързаш крачка, но и направо да си плюеш на петите.
Колкото до съдбата зад граница – всеки според възможностите си. Ако човек е мизерник без желание да се развива, той ще си е такъв и в България, и в чужбина. Идеята, че Западът е Обетована земя и че инвалидите, стъпили там, прохождат, е пълна глупост.
Друг е въпросът, че понякога и в Бг е по-добре да си чужденец…
Павел Калинов posted: 04 Dec at 17:36
Здрасти,
позволих си да копирам текста тук: http://ide.li/article3339.html защото видях че е с лиценз CC, а пък отговаря 100% на идеята на сайта ми… Надяваме се да нямаш нищо против.
Ellie posted: 26 Feb at 20:11
Eto i moite dve stotinki: Otkakto sum “na vun” (veche 12 godini) tova mi e kato guiding light (tia svetlina malko religiozno mi zvuchi za zhalost):
“We are born, so to speak, provisionally, it doesn’t matter where. It is only gradually that we compose within ourselves our true place of origin so that we may be reborn there retrospectively and each day more definitely” – Rainer Maria Rilke