NiCodile

Бъркли стои само на един час път моя кампус. С радост съм приел поканата да присъствам на дипломирането на моя добър приятел и страхотен математик Ж. Така че с М се качваме на колата и потегляме по засуканите калифорнийски магистрали, изгаряйки няколко литра от последните запази фосилни горива на тази планета*.

Пътят е леко задръстен, но е приятен. Минаваме по моста Дъмбартън, който свързва силиконовия полуостров с континента, после през все още зелените хълмове на Ийст Бей. Там въздухът е по-влажен и тревата още не е изгоряла. В Пало Алто земята вече есенно-златиста, нищо че е още пролет. Подминаваме отдалеч страховития Оукланд** и влизаме в Бъркли през задния вход, за да паркираме до ай-Хаус.

Ай-хаус е крайно любопитно място: общежитие, създадено за да подслонява чужденстранни студенти, както и американци, които биха искали да послушат малко странни акценти и да разберат нещо за външния свят. Ай-хаус е създаден за да помага на чужденците да се срещат с други хора и да се интегрират. Срещаш хора по коридорите, по време на обяд в столовата, по време на партитата на някоя национална група или просто ей така. От много години в тази сграда е прието всеки да говори с всекиго и общо взето купонът е страхотен и доколкото разбирам дори на новодошлите е трудно да се чувстват сами.

Колко различно, мисля си, докато минаваме покрай Ай-хаус, от вледеняващо студения Масачузетс, където ако изобщо някой те погледнеше в очите***, гледаше те първо с подозрение и където грижата за чуждестранните студенти се свеждаше до курса по английски за “двуезични студенти”.

Градът Бъркли представлява една дружелюбна хипи-шарения, утопично-антиутопична лудница, хомогенна смес от студенти, професори, компютърни специалисти и бездомници. Либерален отвъд пределите на допустимото в тази толкова консервативна страна, Бъркли подслонява един от най-силните университети в Америка, който успява да създава научни и технически чудеса на пук на орязаните щатски субсидии.

Бъркли е и дом на някои от най-яростните американски комунисти. Така и не разбрах дали тениските с нарисуван сърп и чук и надпис Народна Република Бъркли са шега или не, но често, твърде често съм попадал на студенти от университета там, които говорят за пролетариата, за правата на всички и задълбочено критикуват корпоративна Америка. Няма нужда да казвам, че след края на следването си, повечето от тези млади комунисти слагат по една вратовръзка и се превръщат в млади капиталисти. Еволюция.

С М стигаме почти на време и успяваме да влезем в сградата където е церемонията. Облечени в тоги, с все квадратните шапки, на подиума стоят четирима професори и няколко студенти, зад тях- оркестър. Оркестъра сам по себе си казва всичко за мястото- някои от музикантите са облечени в строги костюми и рокли, други носят къси панталони и джапанки. Деканът на математическия факултет разказва нещо за историята на науката в Бъркли, после раздава различни награди на заслужили студенти и докторанти и дава дума на официалния гост. Всяка церемония по завършване има официален гост- обикновено популярна личност, понякога свързана с университета, която говори за нещата от живота****

Тази година математическият факултет в Бъркли бяха поканили Чарлз Фъргюсън. Завършил същия този факултет през 1978, Фъргюсън е човек с много таланти. След математиката пише докторат по политически науки в MIT и известно време работи като консултант на различни правителствени организации. После решава да направи нещо, което никога преди не е правил и основава софтуерната компания Vermeer, която създава FrontPage. По-късно Microsoft в типичен стил купуват компанията му и го оставят да се занимава с писане на книги, съдебни дела и преподаване. През 2005 Фъргюсън посещава Ирак и отново решава да се захване с нещо, което никога не е правил преди- да направи документален филм. И отново успява, филмът му No end in sight печели множество награди и номинация за Оскар.

Речта на Фъргюсън е весела и естествена. Казва как е тръгнал от много бедно семейство. Казва колко е благодарен на Бъркли, че са му дали шанс да се измъкне от блатото. Печели овациите на публиката като споменава, че по времето в което Йейл са приели първата си жена студент, университетът Бъркли вече е бил изцяло посветен на многообразието и равния шанс. Разказва как не е обичал много да учи, но е обичал да пуши трева (реплика, която може да мине ненаказано може би единствено в този университет). Повтаря колко е важно, човек да прави неща, които никога не е правил преди, да рискува. И колко е важно да отделяш време за себе си, да отделиш година за губене.

Изпращат го с бурни овации и започва раздаването на дипломите. Деканът казва по няколко думи за бъдещите планове на завършващите с бакалавърска степен. Някои ще продължат с математика, други с физика, трети ще работят на Уолстрийт, четвърти ще се работят в неправителствени организации, някои ще се запишат в медицинско училище. Споменават се други университети- публиката приема Харвард, Йейл, MIT спокойно, но бурно освирква всяко споменаване на Станфорд. Местната вражда е голяма работа. Накрая докторите минават един по един, получават си дипломите и по даден знак прехвърлят пискюлите на квадратните си шапки от лявата на дясната страна. Настава веселба и церемонията приключва. Ние с М успяваме да намерим в тълпата доктор Ж и го поздравяваме.

Ако текстът ви харесва, можете да гласувате за него в svejo.

————–

*Вероятно след 10 години подобно изречение ще се счита крайно политически некоректно и не бих се учудил ако се наказва със затвор.

**Един от най-опасните градове в тази страна

***Интересен детайл от местната култура: да срещнеш погледа на непознат, в Масачузетс, се счита много грубо. За разлика от там, ако в северна Калифорния срещнеш погледа си с непознат, прието е да му се усмихнеш.

****Тази реч например е често цитирана като поздравителен адрес на Кърт Вонегът към завършващите Масачузетския Технологичен Институт през 1997. В действителност, Вонегът никога не е изнасял тази реч, през 1997 в MIT e говорил Кофи Анан, а текстът всъщност е написан от журналистката Мери Шимич.