NiCodile

Още преди да тръгнем за конференцията, Б. ме е предупредил, че Колорадо е по-американски от Америка. С Дж. и К. пристигаме в Денвър в петък следобед още по светло. Октомври е, но времето е почти като за къс ръкав – на кой да му мине през ум, че след два дни ще вали сняг. Още от летището се вижда, че теренът е почти едноцветен – всичко е в някакви оттенъци на оранжево-кафеникавото. Тук-таме мъничко зелено. Есен.

Наемаме кола и аз се захващам да карам по магистралата нагоре към Форт Колинс. Пътят е приятно чист, няма почти никакво движение. Карането в Колорадо е истинско удоволствие: никой не се опитва да ме изтика от пътя, никой не бърза особено. Хората, които събират пътната такса се казват Джералд и Марджори, усмихват се и в усмивките им няма нищо пластмасово, страшно са мили. Това място наистина няма нищо общо с Холивуд.

Така, миля по миля се приближаваме към края на пейзажа. А краят на пейзажа е внушителен: Скалистите планини, остри, леко зли на вид, посипани с подозрително-бяла субстанция, вероятно сняг. Форт Колинс е точно под тях.

Първото нещо, което забелязвам, когато пристигаме е леката, но настойчива миризма на обор. Градът не е толкова малък, около сто хиляди души, но почти всеки, който не работи за университета, работи за кравите. С Дж. и К. отбелязваме, че това на практика предрешава избора ни на вечеря и питаме рецепциониста къде е най-близкия стейк-хаус. Младежът ни дава най-подробен отчет за местата, на които можем да вечеряме и петнайсет минути по-късно ние сме вече пред входа на “Сънданс”. Изборът дали да седнем в ресторанта или механата* е лесен: в Пало Алто няма нито една каубойска механа, а ние искаме да преживеем Колорадо от край до край.

Това е моментът, в който на мен ми хрумва, че Америка нито започва, нито свършва с Ню Йорк и Сан Франциско. Зад двете ниски врати се открива гледката на механата – като снимачна площадка на уестърн, само че съвсем автентична. Помещението е голямо, в средата му има дансинг, може би петнайсет на петнайсет метра. На големите греди, които го държат има окачени още по-големи американски знамена. Масите са дървени и голи. На един подиум има място за оркестър, но засега някакъв ди-джей пуска най-различна кънтри музика.

Сядаме и скоро се появявата две крайно любезни сервитьорки. Осведомяват откъде сме и защо сме в града им, сетне приемат поръчката ни. Стекът по-късно ще се окаже най-добрият, който съм ял на този континент, но в тоя момент съзнанието ми е погълнато от друго: обстановката е крайно интересна. На всяка маса седят по една или две двойки, повечето на средна възраст. Мъжете, до един обути в кожени ботуши и черни панталони, до един с черни ризи, каубойски шапки и мустаци. Жените- в рокли, повечето с прилежно направени прически. Петък вечер е и хората са излезли да се забавляват.

Малко по-късно всички ще станат да танцуват и танците няма да приличат на нищо, което съм виждал. Общо взето кавалерът разхожда дамата по периметъра на дансинга и от време на време я завърта. Така много песни подред. Понякога двамата спират, усмихват се на друга двойка и продължават. Всеки танцува със собствената си жена, освен един безкрайно интересен образ, дребен, леко пълен и със завити брада и мустаци. Той разбира се след всеки танц изпраща съответната дама до масата й и се ръкува с приятеля й или мъжа й.

Наблюдавайки всичко това очаквам К., Четвърто поколение феминистка, да получи нервна криза на сами масата, обаче тя се оказва страшен пич: мястото й харесва и К. се забавлява страшно. Даже настоява да останем да послушаме живата музика, с която всички местни припяват. Песни, които никой от нас тримата не беше чувал преди.

Така минава вечерта – в един съвсем друг свят, толкова далечен от българския, колкото и далечен от лъскавия безполов политически коректен холивудски свят. Все едно наистина съм в чужда държава, мисля си. И наистина съм: в Ню Йорк и в Сан Франциско човек трудно може да се почувства чужденец, там всички идват от някъде и отиват на някъде, но във Форт Колинс всички са местни и никой никъде не пътува. Хората се раждат, работят, женят се, раждат си по четири деца и умират във Форт Колинс. Ходят на църква няколко пъти в седмицата и слушат молитви по радиото. Рядко бързат за където и да е. Гласуват за Буш. Притежават каубойски ботуши и пушки. Вероятно нямат представа коя е столицата на Унгария и в много отношения живеят на някаква своя планета, на която Унгария изобщо не съществува. И в края на краищата са гостоприемни и истински, много по-спокойни, хора.

В следващите два дни научавам още малко за градчето- виждам централната улица, влизам в огромната къща на единия от организаторите на конференцията, говоря си с двама местни студенти,от които разбирам, че тук наистина си падат по опазването на природата

(което по някакъв начин се потвърждава и от препарираната мечка и главата на лов които красят математическия факултет) и най-изненадващо виждам сняг. Оставам с чудесно впечатление от Колорадо, вероятно, защото съм там точно толкова колкото трябва. Три дни.

*Която местните наричат Saloon. Дума от каубойските филми.